Едно време на запад или “fuck off”

Сакраменто, Калифорния. Бачкам като шофьор – доставчик на авточасти за малки и големи сервизи. Всичко което излиза от двигателя: тръби, свръзки, катализатори, ауспуси и т.н. Всеки ден от седмицата си има посока. Понеделник е за местни доставки, останалите четири дни са по четирите посоки на света. Най-обичам петък. Не защото следва почивка, ми защото трябва да преваля планината през Лейк Тахо и да доставям в Невада. Може би най-красивото място в Америка през зимата е пустинята на Невада. Такова слънце съм виждал само под Рожен в Родопите, при това при минус десет градуса. Обикалям Рино за около час и потеглям за Карсън Сити (столица на щата). То една столица…ма карай. Последният хълм на излизане, на последната уличка, почти на ръба с пустинята, има сервиз за обслужване. Неголямо хале и висок, сух старец около 65-70. Кара ме да вкарам камиончето вътре и ми се мръщи многозначително. Демек – „Момче, слушай кво ти нареждам, да не ти отпера една!”. Не ми разрешава да разтоваря сам. Тежки тръби по над 4 метра, кутии с ауспуси…всичко минава през ръцете му. Сам си ги подрежда. Като казах ръце, едната му е саката – дясната. Почти неизползваема и безформена. Смачкал я на някаква машина преди много време. Сигурно затова и така сърдито гледа. А и не се подписва. Има си печатче за фактурите, което отпечатва: „FUCK OFF”. Бяха ме предупредили: този е вдовец и самотник странен, не се впечатлявай, грубо се държи.

На другата седмица – същата ситуация. Точно да си взема документа и да си тръгвам, когато той изпусна печатчето под масата с бумащина. Без да искам, типично по български, го хванах за рамото. “I`ll take it” – казх му, ще го намеря аз. В първия момент се вцепени. После се обърна и излезе от канцеларийката. „Са я втасах” – помислих си – „отива за пушката”. Да ама не. Вика ме с дрезгав глас, отворил огромен хладилник. Нареди ми строго да си взема две безалкохолни, в кутийки. Няма не – визамай!. А очите му навлажнени. Тогава осъзнах. Сигурно от години жив човек не го е докосвал. Не го е наближавал с доверие, без да го съжалява или да се страхува.

Много пъти ходих след това при него. В погледа му четях истинско приятелство, но никога и не говорихме. Просто се заседявах колкото мога по-дълго и беше ясно, че му е приятно. Много време мина оттогава. Не знам дали е още жив, но това е един американец, който никога няма да забравя.