Забравени богове

Като встъпителни думи само да кажа, че това е нещо като повест /или адкси дълъг разказ, не съм сигурен как се вика/ разделен на няколко части, като все още не е довършен, но се надявам, че скоро ще му се види края. Та начи ето ви тука първата част на поредицата „Забравени богове” и само ако ви хареса /и пускате яко коментари / блогът ще има нечовешкото удоволствие да зърне останалите части. Ако не ви хареса свободно си кажете, напсувайте ме спокойно и да си знам да си трая .
Тази творба няма абсолютно никакъв скрит или дълбок смисъл, не се опитвайте да я разгадавате или да праите анализи, просто това са писания с цел предизквикване на смех. Тва е.

1.
В залата настана тишина. Дори мляскащата и плюеща глиганско месо дама замлъкна. Великаните си протягаха главите, за да видят току-що внесения предмет. Най-голямата им придобивка от векове. Призоваващият гръмотевици, разклащащият върхове и чупещият орехи. Чукът на Тор – Мьолнир. Бяха особено доволни от подлата кражба, която бе заварила бога по свалени гащи. Сега им беше достатъчен само един поглед към оръжието, за да му се смеят цял ден. Не бяха очаквали, че някой може да спи толкова непробудно – дори и след като на няколко пъти изпускаха тежкия чук, сънят на Тор не бе нарушен. Развеселени, наляха пак от бъчвите медовина. Булката за първи път отказа питието. Беше се захласнала по чука.
- Мноехувнъли? – преведено от великански би трябвало да значи „много е хубав, нали”.Великанът срещу нея се ухили. Тя обаче не отговори. Стисна юмруци, при което огромните й бицепси се разшириха. Изпръхтя и избърса буйната си брада р косматата си ръка. С хипнотизиран поглед се приближи към Мьолнир.
- Не мисля, че т’ва е чукало за дами кат’ тебе – подхвърли й друг сътрапезник.
Очите на рижавата годеница пламнаха и тя се озъби на околните.
- Не е за мен, а? – изкрещя тя с гърлен глас. С бързо движение разкъса дрехите си, под които се оказа метална броня със сребърен нагръдник.
- Тор! – просветна им на схватливите великани. Преди да успеят да се изправят на крака (което след три бъчви с медовина си е бая усилие) бяха разблъскани от грамадното туловище на скандинавският бог. Доста от присъстващите успяха да завържат запознанство с юмрука на Тор. С невиждана ярост той се добра до оръжието и го размаха, сякаш бе клонка. Двамата пак бяха заедно. Сега вече попийналата сган бе смехотворна пред тях. Божеството разцепи масата с един удар и насочи следващият към главата на щастливият младоженец.
Тор носталгично се усмихна на движещите се пред него картини. За незапомнен път се вглеждаше в славното минало, изпълнено със храброст, доблест и уличен бой. Сега бе любимата му част и за кратко време успяваше да си внуши, че всичко се случва на момента и че той пак е почитаният бог, който помита противниците си като пясъчни фигурки.
Тор мразеше сегашното си положение. Беше се превърнал в мърморещ старец. По цял ден се вайкаше и говореше за старите подвизи, герои и народи. Почти не бе посещавал земята на смъртните, където вече беше непознат за всички. Разни там аматьори Господ, Алах и Шива го бяха изместили от сърцата на вярващите. Силите му бяха го напуснали, след като никой не го почиташе и не се страхуваше от него. Докато главните богове предизвикваха земетресения и вулкани, той можеше с всичките си сили единствено да спре устремеността на пръдня. Беше останал един вярващ в целия свят, който да се сеща за тези одъртели воини. И неговата вяра никак не беше достатъчна. Баща му Один, братята му Тир и Балтур, и въобще цялата рода се бе изредила да го увещава, че времето им е свършило. След смъртта на този последен вярващ те щяха да изчезнат и сякаш не бяха съществували.
- Ще изчезна, когато на този проклет свят се вдигне последната наздравица – измърмори той. Смяташе да върне вярата в скандинавските богове. Светът щеше да се сети за своите герои. И той щеше да се завърне. Щеше отново да е големият рижав побойник, миришещ на алкохол.

Треперещият дядо се приближи до олтара и смирено положи подноса с храна пред него.
- О, Велики Один! О, Безстрашни Тор! О, славни Тир! О, лукави Локи!
Изброи още неколкостотин богове, след което продължи:
- Поднасям Ви тая храна, надявайки се да утоли вашия глад и да Ви умилостиви! И пак Ви напомням, че доматите не вървят добре и можете да направите нещо по въпроса…
Входната врата се тресна и Тор представително пристъпи в къщурката, преобразен като старец. Всеки разумен бог би почнал да разкрива тайни от живота на вярващия и да го подготвя за тежкото откровение за неговата самоличност. За Тор обаче беше достатъчно да изхрипти с дрезгав глас:
- На колене, клетнико, твоят бог те посети!
Хел, набит градинар от малко селце в Северна Норвегия, се опули срещу неканения гост.
- К’во?
- Падни по очи, защото твоят велик бог те посети!
- Ти ли?
Тор се позамисли. Беше очаквал домакинът да се просне на земята при влизането и да благодари за божествената визита.
- Ами да!
- Я стига глупости, махай се от дома ми…
- Аз съм Тор, син на Один, най-велик сред потомството му!
При тези думи Хел се спря. Не всеки ден някой го заговаряше за скандинавските богове. Пък и този старец знаеше за неговата религиозна принадлежност. Твърде много съвпадения за пет минути.
- Как ще го докажеш?
- Какво да докажа?
- Че си Тор. Носиш ли Мьолнир?
- Ти наред ли си, с тая физика де ще мъкна старото желязо… Получавам болки в ставите! Чакай, чакай! Виж като пример Великата Древна Магия!
На масата в центъра на стаичката бе запалена малка свещичка, едва разкъсваща мрака. Богът напрегна всичките си сили и създаде лек ветрец. Новопоявилият се фронт едва-едва с огромна мъка успя да прекъсне трепкащия танц на огъня.
- Ти беше свидетел на чудо! – въодушеви се Тор.
- Ами…щом казваш. – Хел трябваше да признае, че пред него стои богът на гръмотевиците. Или поне неговите останки.
Мършавият дядка го избута и се приближи до олтара.
- О, виждам, че си ми приготвил картофи за вечеря!
- Да…заповядай…боже.
- От време на време трябва и глиганско да поднасяш, че горе умираме за хубава храна. Обаче трябва да бъде крехко, щото зъбите ни вече не могат и яйце да сдъвчат без проблеми.
- Ами…добре. Ще се постарая.
- Браво на теб! А сега да преминем към съществената част – дойдох тук да спася света!
- Така ли? От кого? От терористите, плъзнали по света? От американското правителство и неговите империалистически подходи? От глобалното затопляне?
- Пффф. Дойдох да ви спася от грешните религии!
- А, това ли било…
- Хората са се самозабравили и вече даже не се сещат за нас!
- Да, вярата е измествана от технологиите…
- Трябва да им се напомни кои е истинските богове тук… Има само един подход за справяне с този проблем!
- Да, ще проповядваме мир и разбирателство!
- Смятам да създам армия от вярващи, с която да превзема света!!!
- Какво?!
- Ще наберем най-здравите вярващи и ще счупим от бой езичниците! След това ще се напием с медовина!
- Звучи обещаващо…
- И още как! И знам къде ще започна събирането на армията си… В най-древната кръчма в цяла Норвегия – „Счупеният нос”!

„Счупеният нос” наистина беше преживял много войни, сбивания и пожари. През годините беше добивал все по-голямо културно значение и вече се бе превърнал в местна забележителност. Там, където преди са се събирали да пиянстват и да се млатят, сега местните го почитаха… като се събираха да пиянстват и да се млатят. Само подбрани отрепки посещаваха това закътано местенце. Бяха перфектната паплач, готова да приеме и дървен кенеф за бог срещу няколко питиета.
Тор се спря пред кръчмата и се ухили с тържествена гримаса. Стотици спомени нахлуха в главата му и всичките завършваха по един и същи начин – с лазене. До него Хел потръпна – „Счупеният нос” не носеше случайно името си. Всеизвестен бе процесът, при който собствениците се бяха опитали да го преименуват на „Разбитата от шише глава, ритната няколко пъти в зъбите”. Слава на Один, не бяха успели.
Тор си бе взел поука от първото му появяване пред смъртен. Сега нямаше да се втурне вътре като някой олигофрен и да извика „Твоят бог те посети”. Имаше си последовател за тая работа. Хел блъсна вратата, нахълта в заведението и с механичен глас изкрещя:
- Приветствайте вашия бог, клетници!