Петък вечер

Тя зяпаше през единствения прозорец на бялата стая в неприветливото здание, цялото в решетки, избягвано от хората, тъй като е смятано за “Дома на лудите”. Чудеше се кога ли най – сетне часовете ще се изнижат. Не знаеше какво да прави, за да мине по – бързо времето. Още съвсем малко и синът й щеше да дойде да я види. Беше й обещал, че ще мине към края на седмицата, може би в четвъртък или петък. Най – вероятно петък. Тя беше облякла най – хубавата си рокля – пъстра с малки цветчета, събиращи се в по – големи, образуващи най – различни форми.
Прозорецът беше затворен, но свежият полъх се промъкваше през малки дупки между стъклото и старинната рамка. Втренчи се в тях. Дали можеше да се измъкне? Щеше да се превърне в красив многоцветен дим, да се промуши през пукнатините и да излезе от другата страна. Сигурно щеше да се порее из въздуха, високо над дърветата и хорските забързани души, устремени на някъде в тази топла вечер. После бавно би могла да се спусне, но като кацнеше, дали щеше да е гола, без дрехи? А също така беше възможно и да си е както сега, облечена с прекрасната шарена рокля. Съмнението я спря. Не обичаше рисковете, а и нямаше ексхибиционистични наклонности. Ограничи се само до това да помечтае за момент.
Вратата рязко се отвори. Празното бяло помещение се изпълни с шум. Хора, връщащи се от вечеря, нахлуха вътре. Започнаха да крещят и да подскачат наоколо. Ако някой външен човек ги видеше, би казал, че са луди. Но тук, на лекарите им беше забранено дори на шега да им споменат, че не са с всичкия си, за да не ги разстройват. Държаха се с тях като със съвсем нормални хора, по нищо неотличаващи се от тях самите.
Един санитар се приближи тихо към нея и я хвана за рамото. Съжаляваше я, тази жена, винаги облечена в красивата си рокля, вече поизбледняла с времето, но все още открояваща се от белите, еднообразни и скучни дрехи на останалите пациенти. Усмихна й се и промълви:
“ Време е за лягане. Вече става късно.”
“ Но той ще дойде. Така ми каза: ” Ще дойда в петък. Чакай ме.” Вчера беше четвъртък, нали и вие сам ми го казахте. Той ще дойде, обеща ми. Помня. Ще дойде. Сигурно е попаднал в задръстване и затова закъснява.”
“ Днес не е петък, а е четвъртък и е много късно. Хайде да си лягате заедно с другите.”
Жената не реагира, остана с блуждаещ, някъде над дърветата, поглед.
Той се отдалечи, щеше да се върне след десетина минути и да се опита да я накара да си легне, както правеше всяка вечер, когато беше на смяна.
Беше вторник.