Дъ Пърпъс

Направо да преминаваме към въпроса, без моите изключителни забавни остроумия, които и без това ги мисля по цял ден и отнемат толкова много време.
Какъв е смисълът на живота, има ли такъв, нужна ли ни е цел, която да гоним и въобще трябва ли да се замисляме над подобни безсмислени въпроси?
Според мен не. И тази статия щеше да бъде дотук и аз пак да легна да поспя, ако не бяха непрекъснатите твърдения към моята личност, че съм лентяй и нямам амбиции в живота. Не съм вършел нищо полезно и само съм заемал пространство. Лайк втф? Кой решава какво е смислено и какво не? Нима някой, който прави музика на компютъра си чрез някоя програма за аматьори и се чувства могъщ музикален гений, има повече право да живее от този, който не прави нищо /но офенс ице/? Трябва ли да имаш някаква егоистична амбиция, за да оправдаваш съществуването си? Значи след като аз единственото, което правя е да дишам напърдяния въздух на столицата, не заслужавам да ходя сред бъдещи доктори/политици/певици/рисувачи/тъкачи? Кой може да прецени доколко един човек е достоен да живее и в какво се изразява това? Да върши добро на останалите и да стане следващия Татко Тереза? Или да се осигури с яка работа и да се издигне възможно най-високо в йерархията? Да спомогне за развитието на Системата (която всички толкова задружно я мразим без да имаме ясна причина)? Кажете де! Или може би ако си психически нестабилен, опасно емоционален, дразнещо ревлив, значи не си вЕздЕсъщ (правилния начин за изписване!) представител на човешкото общество и следователно трябва да отстъпиш място на някое шефче, чиято фикс идея за повишение и висока заплата биха го накарали да убие и собствената си майка?
Някои от вас, ако не и всичките трима, ще кажете, че просто се опитвам да се оправдая за това, че съм мързелив. Донякъде сте прави. Но все пак ми се струва, че готовността сред хората да стъпчат останалите, заради някаква си тяхна мечта все повече отмира. Може би хората ги е страх да чертаят бъдещето си заради вероятния неуспех? Може би все повече се осъзнава, че понякога е достатъчно да се пуснеш по течението на живота (често напомнящо отходен канал) и то да те води, вместо да се гърчиш от учене и работа, за да станеш еди-какъв-си-много-печен-бизнесмен-с-гъзарската-лимузина. И то защото избиваш комплекси или твоите родители те натискат много.
Това логиката на едно нетрудолюбиво поколение ли е или крачка към съвършената човешка цивилизация? Възможно ли е да постигнеш каквото и да е било без да се потрудиш? Не (персонално мнение). Трябва да положиш някакво усилие, но не трябва да се претоварваш и да го превръщаш в основна част от теб (освен ако не си адски скучен и неприятен, тогава вече няма проблем). Хората забравят, че работят, за да живеят, а не живеят, за да работят (о Боже твой, аз ли го измислих това?!). Възможно ли е живеенето ден за ден да се окаже пагубно за човечеството и да се окаже, че то не може да функзионира така? Нужно ли е да си поставяш някаква ясна цел още в началото на жизнения си път? Губи ли се по този начин забавлението от живота, когато всяка следваща крачка е предвидена и трудно може нещо да стане импулсивно? Да (персонално мнение). Но вие си правете сами заключенията, защото всеки живее така, както му е най-удачно. Аз единствено задавам въпроси, отговорите вие си дайте сами за себе си. Нямам намерение да преобръщам живота ви наобратно, а само да ви накарам да се замислите (трудно е, знам). Ако не, то поне брутално да убиете пет минути от съществуването си с този безсмислен и лишен от цел текст. (: