- Мъртва ли е?
Пръчката мина колебливо по плътта й, след което я промуши рязко и грубо. Никаква реакция.
- Да, мъртва е.
- От какво ли?
Бяха се скупчили около нея и почтително я наблюдаваха като експонат в музей.
- Май я е бутнала кола.
Котката не реагира изобщо на тези забележки по нейн адрес. Тя наистина бе мъртва.
- Ама че гнус. Айде да я погребем – предложи Иван. Останалите обаче не го подкрепиха. Виждаше се, че обмислят нещо. Накрая Васко се обади:
- Момчета, това е супер яко. Не можем просто да я погребем. Трябва да направим нещо с нея!
Това предложение вече бе гласно одобрено от дечурлигата. Наистина котешкият труп им предоставяше множество различни начини за експлоатация.
- Но какво, какво… – разсъждаваше Васко – Все за нещо трябва да става… Не всеки ден намираме котка на улицата!
- Аз знам, аз знам! – провикна се въодушевен Боби – Ще я препарираме!
- Много си тъп! – сряза го Васко – Животните се препарират само живи! Батко ми го каза!
Батко му, седмокласникът, бе голям авторитет сред тях и затова приеха думите му за истина.
- Сетих се! – плясна с ръце Димчо – Можем да плашим момичетата с нея!
Като зараза тази идея плъзна по тайфата. Наистина, как не се бяха сетили по рано? Момичетата, техен главен враг, вече нямаше да ги тормозят.
- Гениално! – Васко вече потупваше Димчо по рамото – Гениално!
Тъкмо обаче бяха решили този проблем, когато се появи друг. Не по-малко сериозен.
- Как да я вдигнем?
По принцип за най-смел сред тях се считаше Васко. Все пак единствен бе успял да скочи от долния клон на кестена зад блока. А и можеше да кара колело без една ръка. В случая обаче се колебаеше.
- Ама тя може и да се съживи! – просналата се край канавката черно-бяла маца с накацали мухи по нея не вдъхваше много доверие – И може да ме одраска!
- Какво, да не те е страх от драскотинка? – Иван не обичаше, когато Васко се правеше на герой.
- Не ме е страх! Не ме е! – скръсти ръце героят – От какво да ме е страх? Глупости!
- Еми, айде де – Иван триумфираше – Да не би да си мишка? И затова да те е бъз от котката?
Още не беше довършил изречението и котката вече бе сграбчена за опашката и вдигната високо във въздуха. Мухите се разлетяха хаотично.
Боби рядко успяваше да се изяви, но сега се бе възползвал навреме. Момчетата се отдръпнаха отначало като опарени, повече от изненада, отколкото от уплаха.
- Какво ви става, това е просто мъртва котка – мъдро им рече. Крясъци на превъзбуда оглушиха квартала и накараха уличните кучета да се озърнат уплашени. Време бе за разплата.
Катя и Саня правеха цигaнски колела. Катя ходеше на художествена гимнастика и беше научила своите приятелки на какво ли не. Въпреки това си мечтаеше някой ден да бъде фризьорка. Имаше нещо много грациозно в начина, по който падаше отрязаната коса на пода, почти като танц. А и леля й беше фризьорка.
- Хееей, момичетааа – двете се извърнаха, когато мазният глас на Васко достигна до тях.
- Какво искаш? – Съня застана нащрек – и друг път се бе налагало да го сритва отзад.
- Ами нищо. Просто исках да попитам дали обичате котки.
- Не е твоя работа! – двете обожаваха котки.
- Не, питам просто, защото намерихме едно много сладко коте. Боби!
Скрил се зад пързалката, Боби най-сетне се показа. С двете ръце изпънати пред себе си държеше увисналото безжизнено тяло.
- Защо не го гушнете! – провикна се той и се затича към тях. Кръвта му закипя така, както бе кипяла на неговите предци, размахвали боздугани над главите си. В случая – мъртва котка. Двете представителки на момичешкото съсловие изпищяха панически. Едно циганско колело и двеста светкавични крачки по-късно вече бяха далеч от младия войн.
- Победааааа! – Васко вдигна победоносно юмрук.
- Победааааа! – повтори тържествено ехото му. Бяха победили.
- Добре, къде ще я скрием? – беше станало седем, трябваше да се разотиват по домовете.
- Зад някой храст?
- Ами ако я намери куче и я изяде? Или още по-лошо – момиче я докопа?
- Не трябва им я даваме – Боби стисна свирепо опашката й.
- Може да я взема у нас! – Димчо живееше на третия етаж.
- Ама тя вече започва да мирише – отбеляза Иван.
- Разправавията продължи още известно време и в крайна сметка се стигна до най-демократичното решение.
- Камък, ножица, хартия, раз, два, три! – ръцете се стрелнаха напред. Три ножици, една хартия. Васко отпадаше.
- Не! Не е честно! Вие се забавихте!
- Всички бяхме точни, не се прави! – тримата се подкрепиха взаимно. На никoй не му беше изгодно отново да се играе – Продължаваме!
- Камък, ножица, хартия, раз, два, три! – два камъка и хартия. Иван измъкна котката от захвата на Боби.
- Справедливостта възтарй…възда… Спечелих! – завистливите погледи се насочиха към трупа в неговите обятия – Сега аз решавам!
- И какво решаваш? – Васко скръцна със зъби.
- Решавам да я скрием под ладата!
Ладата бе за тях като непревземаема крепост. Никoй не я беше палил от години, собственикът и дори беше съмнително кой е. Смятаха че е или Петър Сладкаря или чичо Христо от петия етаж, или на Шерлок Холмес. За последното им бе подметнал братът на Васко, а той беше седми клас и следователно бе гений. И тъй като никoй никога не я палеше, колата неизменно винаги бе на мястото си. Сигурно когато някой ден имаха деца, колата пак щеше да бъде там. Наистина никoй не би се сетил да погледне отдолу.
Речено-премислено-обсъдено-потвърдено-сторено. Котката бе захвърлена отдолу. Тя поне нямаше нищо против. Все пак бе котка.
Поздравиха се за успешния ден и си тръгнаха.
Вечерта Боби не успя да спи. Все му се струваше, че чува мячене под прозореца си. Страх го бе да погледне. Ами ако някои от другите трима решеше да открадне котката и да я запази за себе си? Васко не беше никак доволен, че загуби. Димчо я искаше у тях. Иван от самото начало бе пожелал да я погребе. Не можеше да им има доверие. Обърна се на другата страна, но сънят не идваше. Искаше му се да излезне да види котката, да се увери, че не е помръднала, но му беше забранено по това време да излиза. А и нямаше фенерче. А и беше по пижама. Утре. Утре щеше да види.
Тялото беше изчезнало. Още щом се установи това, четиримата се спогледаха кръвнишки. Опитваха се да отгатнат кой е предателят. Никoй друг не знаеше за котката. Беше вътрешен човек.
- Ти! – посочи на случаен принцип Васко. Боби се оказа в обсега на пръста му.
- Аз?! Ами ти!? – той също използва своя крайник.
- Вие?! Ами той!? – Димчо също искаше да изкаже някакви подозрения и обвини Иван. Четиримата се наежиха един срещу друг. Тяхната най-ценна придобивка не можеше просто да е станала и да си е тръгнала. Около ладата имаше някакви следи, но не можеха да установят със сигурност чии са.
Устоите на тяхното приятелство се разклатиха сериозно. Всеки подозираше всеки, включително и себе си (Димчо се страхуваше да не е ходил насън).
- Признай си! – кресна Васко.
- Няма! – отвърна му Иван – Нямам какво да признавам де!
- На крадеца шапката му гори! – извика Боби.
- Млъквай, Боби – четиримата обикаляха в кръг несъзнателно, следейки за някое издайническо действие.
- Казвали ли сте на някой друг? – попита подозрително Иван. Димчо се замисли и отвърна:
- Не… Мама и тате не се броят, нали?
- Не се.
Ладата скоро щеше да се окаже в центъра на бойно поле.
Забравиха това, че заедно караха колела цяло лято. Забравиха и че майката на Иван веднъж ги почерпи с шоколадова торта. Или че се бяха заклели никога да не изсмукват кръвта един на друг ако случайно станат вампири. Котката и нейната разлагаща се плът ги бе обсебила.
- Момчета!
Иван присви очи.
- Момчета!
Васко събра голямо количество плюнка в устата си.
- Момчета!
Боби съжали че предишния ден си бе изрязал ноктите.
- Момчета!
Димчо се обърна към запъхтяното момче, което със сетни сили дотърча.
- Момчета, бе, не ме ли чувате – то приклекна изтощено – Няма… няма да повярвате!
Вестителят се избърса с ръкав потта от челото си.
- Радо е открил… мъртво куче!
- Какво!?!? – четиримата дуелисти подскочиха.
- Да! И е едно голямо! И има кръв по главата!
- Къде?! – сграбчи го за яката Васко като обезумял – Кажи веднага!
- До магазина за плодове!
- Бързо, преди момичетата да са стигнали преди нас! – извика Иван и петимата хукнаха в посока към магазина за плодове. Ладата отново остана сама. Тя със своите спаднали гуми не можа да ги последва и да проследи как ще продължи историята нататък.
Вдъхновено от прегазената на улицата котка
