AC/ DC или чист късмет

Ню Йорк, някъде през 90-те. Доста българи карат такси за прехрана, не за удоволствие. Десетина живееме в Бронкс (The Bronx). Познаваме се, напиваме се, караме се понякога. Когато има концерт, един от нас се нагърбва да купи билети за всички. Така е и с AC/DC. Кой би пропуснал?! Тоя път обаче, Пешо се връща само с 5 билета, въпреки че има две седмици до концерта. Търся и аз – изчерпани. Примирявам се и си ги слушам на диск.
Въпросната вечер въртя таксито празен. Разсеяно си мисля за разни неща, но без да искам, все се насочвам към Madison Square Garden. Тълпи се движат към залата. Полицаи на всяка крачка. Даже и те се дуят някак празнично. Писва ми и зарязвам колата на няколко преки. Оглеждам се за някой от онея гешефтари, дето купуват по много билети и ги продават после на тройна цена. Не –подплашили са ги яко. Влизам в билетния център на залата. Четири опашки от по 50 души чакат за билет в последния момент (last call). Понякога пристигат непродадени, върнати билети от разни туристически агенции. Ама остават минути до шоуто. Гледам, петото гише празно. Надпис – предстоящи изяви. Зачитам се в програмата, а отвътре касиера ми маха да се приближа. Черен (не употребяваме „негър”), щото се разбира дори и на български.
„Билети ли търсиш?” – вика. „Yes, I do!” – отговарям. „Имам, но са само за VIP места по $150”.
Не мога да повярвам. На метър от разочарованата тълпа, аз стискам билет за място, от което можеш да пипнеш сцената. След три минути съм вътре. Оглеждам се, хмм…не само аз съм с бандана, а и около хиляда други. На предния ред виждам собственика на много скъпо нощно магазинче за алкохол на 1-во авеню – и той облечен като хипар и с превръзка на главата. Всички са над 30 години. Някои – много над. Залата е претъпкана. Трибуните са надвиснали над нас заплашително, а ние си имаме удобни столове на първите три реда. На сцената е построена изкуствена стена, а от двете и страни две огромни тонколони. Появява се разсвирващата група – новосъздадена железарска банда. Звукът е убийствен. Оказва се, че срещу двете колони не може да се седи, освен ако имаш много здрава диафрагма. Всички се сбиваме в центъра и обстановката придобива концертен вид. След полвин час мъчения, групата изчезва. Чува се началото на Ballbreaker и от тавана започва да се спуска огромна топка. Клати се бавно, слиза до стената – 15 метра дълга и 3 висока, и с трясък я разрушава. Под отломките всичко е тонколони. Точно в тоя момент всичко полудява: звуците, публиката…и се появяват AC/DC.

Не мисля, че изобщо е възможно да се опише подобен концерт. Нещата се размиват: солистът с късите университетски гащета тича по дългата рампа, после скача на пътеката между публиката, без да спира да свири. Двама бодигардове не могат да го настигнат. Публиката е подивяла – иска да го докосне. Някой ми подава фас трева. Запалки светят навсякъде. Звукът е адски силен и кристално чист. Всеки от групата си изиграва „роля”: фронт-мена показва, че вече е плешив и хвърля каскета си на публиката. Барабаниста е невероятен. Не знаеш къде да гледаш, но абсолютно точно знаеш, какво да слушаш.
Три часа, три дена, години по-късно – всичко е в главата ми като на живо.

Едно време на запад или “fuck off”

Сакраменто, Калифорния. Бачкам като шофьор – доставчик на авточасти за малки и големи сервизи. Всичко което излиза от двигателя: тръби, свръзки, катализатори, ауспуси и т.н. Всеки ден от седмицата си има посока. Понеделник е за местни доставки, останалите четири дни са по четирите посоки на света. Най-обичам петък. Не защото следва почивка, ми защото трябва да преваля планината през Лейк Тахо и да доставям в Невада. Може би най-красивото място в Америка през зимата е пустинята на Невада. Такова слънце съм виждал само под Рожен в Родопите, при това при минус десет градуса. Обикалям Рино за около час и потеглям за Карсън Сити (столица на щата).