Забравени богове

Като встъпителни думи само да кажа, че това е нещо като повест /или адкси дълъг разказ, не съм сигурен как се вика/ разделен на няколко части, като все още не е довършен, но се надявам, че скоро ще му се види края. Та начи ето ви тука първата част на поредицата „Забравени богове” и само ако ви хареса /и пускате яко коментари / блогът ще има нечовешкото удоволствие да зърне останалите части. Ако не ви хареса свободно си кажете, напсувайте ме спокойно и да си знам да си трая .
Тази творба няма абсолютно никакъв скрит или дълбок смисъл, не се опитвайте да я разгадавате или да праите анализи, просто това са писания с цел предизквикване на смех. Тва е.

Подскачаше си Русокоска из гората

Подскачаше си Русокоска из гората, обикаляше в кръг, скачаше, тичаше, въобще всичко беше прекрасно, от пеперудките във въздуха, до дивите свине препускащи из храсталаците. Както си вървеше обаче, срещна един принц, нали знаете в приказките те все бродят из гората, най-често изгубени.

-          Кхъм!

Принца продължи да се оглежда заблудено.

-          Кхъъм! Оо, какво виждат очите ми нима вие сте принц?

-          Мхм.. – беше реакцията на принца, той беше зает да се чуди как очите и виждат нещо,като е кривогледа.

-          И накъде отивате?

-          Да занеса на баба си кифлички и и баничка с масло..

-          Оо, наистина?? А баничката със сирене ли е, или с спанак? Защото аз не обичам със спанак..

-          Нямам баничка.

-          Е как така? Ахах да не  сте я изяли. хаха

-          Не, измислих си я.

-          Аааааа, оо, сега разбрах….хахахахахахахахахахаха..ахахахаха.хаха!

-          Знам, че съм забавен, но малко прекаляваш, не мислиш ли?

-          Оо, колко сте сладък, недейте да скромничите!

-          Хубаво, айде, аз ще тръгвам.

-          Оо, при баба ви ли, пратете и много поздрави!!

-          Ама аз…да непременно. – „omg”  рече си принца и продължи по пътечката бавно и спокойно, но уви не за дълго..

-          Оо, принце извинявайте, ама нещо си изпуснах от кошничката, да сте го виждали?

-          Откъде мога да знам виждам ли го, като не знам какво е??!

-          Хахахахахахахахахаха, оооох, хахааа! Ама и аз съм една..!

-          Айде аз тръгвам..

-          Ах, да аз го намерих, то си е било при мене през цялото време J J

-          Аха, добре чао.

-          Опа, извинявайте без да искам паднах върху вас, брей какви мускули! Ахахах ма много сте забавни!!

“Аз нищо не съм казал, тая нормална ли е? Не мога да разбера защо все на мене се падат откачените? Защо не е Спящата Красавица например, поне ще мълчи??” Този ред на мисли бе прекъснат от пронизващото..

-   Принце..!!

-          Абе ти не разбра ли, че ще нося банички на баба ми и закъснявам?!

-          Ама вие баба ли имате? Както и да е..та..

-          Ама остави ме моля ти се..

-          Да ей сега..

-          Абе до нот дистърб!!

-          Аа да естествено!! И тя се отдалечи away, away докато не стана невидима..

  

Разваленият Часовник

- Здрвейте, аз съм един наистина необикновен часовник. Моят Часовникар наистина много се стараеше докато ме правеше, таа той дори пренебрегваше себе си, защото искаше аз наистина да съм специален… В общи линии, светът на часовниците е доста прост – Създават ни, след което ние започваме да служим… на хората, да си мерят времето с нас. Когато се развалим, се опитват да ни поправят (даже понякога не се опитват), ако не успеят – отиваме в боклука и такам, общо взето сливаме се с общото цяло. Аз си бях съвсем удобен часовник и моят собственик (всъщност беше собственичка) си ме използваше както и когато си искаше, общо взето вършех си работата и бях доволен… И така времето си течеше, докато един ден моята собственичка не реши да си купи нов часовник, а мен ме остави в една работилница, на някакъв друг часовникар, имам предвид не моя създател… Та не разбирах какво става, чувсвах се самотен и така нататъка, и беше тъмно и изведнъж забелязах, че във работилничката имало и други часовници, обаче виждате ли те, бяха малко позакъсняли, хм имам предвид, че всичките или бяха спрели или бяха твърде изостанали… хаха ами аз показвах 3 часа, и знаех, че е точно толкова, обаче те смятаха че е 1 и 30… и те така…..
Бях първият часовник, който можеше да общува със други предмети, хм не че се хваля, но като се замислите, не е толкова лесно за един часовник да се научи да говори – е да, жалко, че той не можа да научи на това и другите часовници, те за съжаление бяха доста назад във времето и смятаха, че той се е повредил… честно казано това не беше проблем, обаче бях наистина самичък и… и, какво ли направих, исках нов собственик, разбира се, е да стоях толкова много време в работилницата, часовникарят се отказа да ме поправя, каквото и да правеше, времето при мен просто течеше по-бързо, но случи се така, че в работилницата дойде наааай-красивата, най най най , абе най , това не е толкова важно, която дори не погледна другите часовници, а веднага взе мен, часовникарят не й поиска нищо, хаха, но тя все пак ме взе, и ме сложи гордо на ръката си…
- А как се озова тук? – попита Бутилката от Кока Кола.

Тежко си е

Тя изпъшка с отчаян стон. Пот се стичаше по челото й и тя изруга звучно. Знаеше, че това е естествена част от човешкия живот, но защо трябваше да бъде толкова болезнено? Мъжът й отвън чакаше нетърпеливо, обикаляше в кръг и не можеше да се спре за миг.
Усещаше, че главичката вече се подава и трябваше още малко да се напъне. Не можеше да повярва, че някои хора го намираха за такова чудо това… За нея беше просто едно мъчение. Помоли се на Бог и след това последва нов напън. Искаше й се семейството й да е до нея в този тежък момент, трябваше й цялата им подкрепа и обич… Тя извика през сълзи.
Отпусна се. Беше свършило. Искаше да го види, но нямаше смелост. Какво ли можеше да бъде? Нещо неестествено и отвратително? Тя се погнуси от себе си. Как можеше така да мисли? Осмели се и му хвърли един поглед. Оказа се най-поразителното и красиво нещо, което бе зървала някога. Тя излезна навън при мъжа си, който я погледна любвеобилно и я попита:
- Е? Изсра ли се най-накрая?

Но на нея какво й дремеше – тя беше само интелигентно шимпанзе от планетата на маймуните.

Край

Това чудо по никакъв начин не подиграва или осмива творчеството на колежката кали (helix1)

Апатията ни убива

Tой се събуди.. Огледа се наоколо, всичко беше така, както беше и вчера, и предния ден. Мебелите бяха непокътнати, всичко беше същото.. изми си очите както правеше всяка сутрин, и след това колелото се завъртя. Въртеше се и въртеше,а пред очите му изникваха едни и същи сцени, в ума му препускаха едни и същи мисли, имаше чувството, че се намира в един омагьосан кръг, от който колкото и да искаше не можеше да избяга. Какъв беше смисълът на всичко това?! Защо трябваше въобще да се събужда, като така или иначе дните се повтаряха, бяха еднакви, като в кошмар. Нищо нямаше смисъл, нито значение. Безразличието го беше обзело до такава степен, че чак му беше безразлично, че го е обзело… Да се стегне, да направи нещо различно тогава..но какво? Та той беше само един хамстер..

Приказка?

-Мънмн-мнмн… Престани да си завираш пръста в устата ми!
-Я млък, че ще те върна пак в оная пещера.
-Виж к’во след като уби Снупи нямаш право да ми говориш така.
-Налага ли се да ти напомням че Снупи, както го наричаш, беше шестметрова триглава адска хрътка.
-Да ама глава номер едно и глава номер три бяха много симпатични и общителни.
-Да бе! Едно щеше да ми отхапе главата ако не му се бях измъкнал в последният момент от устата, а три пусна греда върху ми.
-Ти си егати пъна бе! Снупи номер едно се мъчеше да те оближе, а три ти подаваше пръчката да си играете, нали знаеш повечето кучетата правят такива неща.

Безумица

малоумен УВОД:
Наскоро минаха два празника- Трифон Зарезан и Св. Валентин, и двата си имат поддръжници. Интересното обаче е, че никой не мрази Трифон Зарезан (с изключение на s7a1n), а много хора мразят Св. Валентин. Дали защото някои са злобни и им харесва да пукат въздушните мехури изпълнени с любов и наивност на другите? Или може би и те са били едни от тези наивници, на които някои е разбил сърцето като един вид е спукал един от онези червени сърцевидни балони, и въздуха е избягал, също както и надеждата щастието и доверието изчезват от разбитото вече сърце..те вече предпочитат да удавят мъката в чаша вино, или по точно в много чаши или направо бутилки, несподелена с любимата половинка, превръщайки празника в Трифон „Заебан”.
Бележки на „автора”:
1. Не знам какво пиша
2. Ако не ви хареса, не ме обвинявайте за загубеното време

Такам, след надявам се не дотам безинтересния и безполезен увод, нека преминем към съществената част, а именно……