Интервюто

Това произведение е написано с простата цел да се докаже на Ицо, когото най-вероятно никой тук не помни и не му се кефи, че не мисля само за секс. =)

Петък вечер

Тя зяпаше през единствения прозорец на бялата стая в неприветливото здание, цялото в решетки, избягвано от хората, тъй като е смятано за “Дома на лудите”. Чудеше се кога ли най – сетне часовете ще се изнижат. Не знаеше какво да прави, за да мине по – бързо времето. Още съвсем малко и синът й щеше да дойде да я види. Беше й обещал, че ще мине към края на седмицата, може би в четвъртък или петък. Най – вероятно петък. Тя беше облякла най – хубавата си рокля – пъстра с малки цветчета, събиращи се в по – големи, образуващи най – различни форми.

Забравени богове част 2

значи това е втора част, който не е прочел първа бързо да бега да я прегледа шото няма да разбере нищичко!

AC/ DC или чист късмет

Ню Йорк, някъде през 90-те. Доста българи карат такси за прехрана, не за удоволствие. Десетина живееме в Бронкс (The Bronx). Познаваме се, напиваме се, караме се понякога. Когато има концерт, един от нас се нагърбва да купи билети за всички. Така е и с AC/DC. Кой би пропуснал?! Тоя път обаче, Пешо се връща само с 5 билета, въпреки че има две седмици до концерта. Търся и аз – изчерпани. Примирявам се и си ги слушам на диск.
Въпросната вечер въртя таксито празен. Разсеяно си мисля за разни неща, но без да искам, все се насочвам към Madison Square Garden. Тълпи се движат към залата. Полицаи на всяка крачка. Даже и те се дуят някак празнично. Писва ми и зарязвам колата на няколко преки. Оглеждам се за някой от онея гешефтари, дето купуват по много билети и ги продават после на тройна цена. Не –подплашили са ги яко. Влизам в билетния център на залата. Четири опашки от по 50 души чакат за билет в последния момент (last call). Понякога пристигат непродадени, върнати билети от разни туристически агенции. Ама остават минути до шоуто. Гледам, петото гише празно. Надпис – предстоящи изяви. Зачитам се в програмата, а отвътре касиера ми маха да се приближа. Черен (не употребяваме „негър”), щото се разбира дори и на български.
„Билети ли търсиш?” – вика. „Yes, I do!” – отговарям. „Имам, но са само за VIP места по $150”.
Не мога да повярвам. На метър от разочарованата тълпа, аз стискам билет за място, от което можеш да пипнеш сцената. След три минути съм вътре. Оглеждам се, хмм…не само аз съм с бандана, а и около хиляда други. На предния ред виждам собственика на много скъпо нощно магазинче за алкохол на 1-во авеню – и той облечен като хипар и с превръзка на главата. Всички са над 30 години. Някои – много над. Залата е претъпкана. Трибуните са надвиснали над нас заплашително, а ние си имаме удобни столове на първите три реда. На сцената е построена изкуствена стена, а от двете и страни две огромни тонколони. Появява се разсвирващата група – новосъздадена железарска банда. Звукът е убийствен. Оказва се, че срещу двете колони не може да се седи, освен ако имаш много здрава диафрагма. Всички се сбиваме в центъра и обстановката придобива концертен вид. След полвин час мъчения, групата изчезва. Чува се началото на Ballbreaker и от тавана започва да се спуска огромна топка. Клати се бавно, слиза до стената – 15 метра дълга и 3 висока, и с трясък я разрушава. Под отломките всичко е тонколони. Точно в тоя момент всичко полудява: звуците, публиката…и се появяват AC/DC.

Не мисля, че изобщо е възможно да се опише подобен концерт. Нещата се размиват: солистът с късите университетски гащета тича по дългата рампа, после скача на пътеката между публиката, без да спира да свири. Двама бодигардове не могат да го настигнат. Публиката е подивяла – иска да го докосне. Някой ми подава фас трева. Запалки светят навсякъде. Звукът е адски силен и кристално чист. Всеки от групата си изиграва „роля”: фронт-мена показва, че вече е плешив и хвърля каскета си на публиката. Барабаниста е невероятен. Не знаеш къде да гледаш, но абсолютно точно знаеш, какво да слушаш.
Три часа, три дена, години по-късно – всичко е в главата ми като на живо.

Един обикновен ден

Обикновеният мъж си седеше в ултра технологичното кресло и си гледаше телевизия. Даваха подбрани обикновени предавания, предназначени за всяка аудитория. Но тъй като чувстваше, че скоро ще настане време за ядене през главата му премина като импулс заповедническата мисъл – „Изгаси се!” и телевизорът угасна. После се зачуди за няколко секунди дали да хапне „Голям Хамбургер с картофки” или „Малък Хамбургер с повече картофки”. Тъй като предишния път си бе взел малкия хамбургер, сега беше очевидно, че е време за голям хамбургер.
„„Голям Хамбургер с картофки” и Кока Кола” – мисълта му представляваше поръчката – всъщност нямаше какво друго да се поръча, но той се ласкаеше от мисълта, че сам трябва да направи този труден избор. Миг по-късно от дясната му страна се появи блаженият хамбургер, а чашката, закачена на главата му се напълни с кола. Той лапна сламката, закрепена за чашката и засмука от течността с наслада. Една механична ръка пък поднесе основното му ястие към устата и след като пусна сламката отхапа от него. Това е то живота! Като си помислеше, че едно време е трябвало да се ходи до някое заведение, за да се храниш му прилошаваше. Горките първобитни… били са толкова нещастни хора… Но той нямаше намерение да се занимава сега с такива незначителни подробности.
Днес беше Сряда, значи ден за фантастични филми. Той прерови виртуалната видеотека с мисълта си, избра си един филм, който беше гледал само три пъти и го поръча. Естествено филмът вървеше с пуканки и скоро след като беше свършил с поглъщането на хамбургера механичната ръка му пъхаше в устата и от солените царевични изделия. Той, разбира се, не знаеше откъде идват пуканките – важното беше, че му ги доставят, когато си поиска и че са много вкусни.
Два часа по-късно филмът беше свършил и той изпита нужда да изхвърли отпадъчните вещества от неговата система. Една тръба услужливо се пъхна в задните му части и изсмука насъбралите се фекалии. Почувства приятно облекчение. Беше настъпило и времето за къпане преди лягане – дрехите му се смъкнаха автоматично и той беше напръскан с почистващ препарат за хора, показал се от тавана. След това беше внимателно избърсан с кърпа, управлявана от компютъра, вграден в креслото му.
Щом и тази работа беше свършена той си помисли, че му се спи и креслото изневиделица се изпъна, механичната ръка му поднесе възглавница към главата, зави го грижовно и му пусна подбрани мелодии за унасяне. Той примлясна доволно и скоро след това захърка. Усещаше отсега, че утрешния ден ще бъде също така прекрасен – беше вечерта на екшъните и щеше да си поръча повече картофки. Бог да благослови лесния живот, който бяха постигнали чрез развитите технологии…

Шанс?!

Гъсениците стават пеперуди..така знаем всички, с такова убеждение живееше и една гъсеница. Тя мразеше живота си, тътреше се бавно, лазеше в краката на другите. Със завист наблюдаваше как калинките прехвърчаха над нея със своите червени крилца украсени с черни точици, оо колко приказни и се виждаха, и не само те ми мухите, пчелите и въобще всички същества, които имаха това което тя не – възможността да летят.

Но въпреки всичко, тя ставаше всеки ден, търсеше храна, и всичко това, защото знаеше, че един ден, един прекрасен ден ще стане пеперуда, красива пеперуда. Щеше да лети над всички, те щяха да и се възхищават, те щяха да я гледат отдолу.. Веднъж дотолкова унесена в блянове и мечти, тя не забеляза как изведнъж се смрачи, притъмня, въпреки че слънцето напичаше. Уви това не бяха облаци, а обувка 41 номер, която съвсем безцеремонно се сгромоляса върху и и я смаза.

Едно време на запад или “fuck off”

Сакраменто, Калифорния. Бачкам като шофьор – доставчик на авточасти за малки и големи сервизи. Всичко което излиза от двигателя: тръби, свръзки, катализатори, ауспуси и т.н. Всеки ден от седмицата си има посока. Понеделник е за местни доставки, останалите четири дни са по четирите посоки на света. Най-обичам петък. Не защото следва почивка, ми защото трябва да преваля планината през Лейк Тахо и да доставям в Невада. Може би най-красивото място в Америка през зимата е пустинята на Невада. Такова слънце съм виждал само под Рожен в Родопите, при това при минус десет градуса. Обикалям Рино за около час и потеглям за Карсън Сити (столица на щата).