Кифленки

Нямам за цел да осмивам никой или по-точно никоя притежателка на тази изискана титла в днешно време.
Кифлата- какво е тя ? Една огромна калорична наслада? Не –сред днещните така наречени тйинейджърки цитирам “това е да се отличаваш от другите,,защото си по –готин”
И такааа наскоро дочух един разговор и ще се постарая да го преразкажа с малки подмятания от моя страна.Седят си две кифленици в едно изискано кафе с поли които вместо да скриват –показват … пушат поредната цигара и то не затова че им се пуши ,а просто защото е поредната мода и коментират своя ползотворен ден.
В днешно време тази мода или по –точно зараза се разпространява като конски вирус и зажалост не и се вижда края.Тези какички,възприемащи се за нещо повече не коментират нищо друго освен на коя са по скъпи ботушките,коя има по големи слънчеви очила и коя е спала с повече момчета илимъже .Наскоро ми беше споделено нещо от 14-годишно дете ,което сеоплакваше от това , че докато го правели в колата на 24-годишния и приятел … нищо не станало. И се питам нормално ли е ? Това е просташко и откачено-да се правиш на по –голям ,за да те забележат или по точно използват. НЕ Е НОРМАЛНО. Не е нормално и да мислиш ,че първият ,с който скочиш в леглото на втората среща е твоята първа любов. Не е нормално да говориш в трамвая по GSMA на “кифло,кифленица или кифлик”(мързи ме да слагам кавички на всяка) или да пускаш чалга,която дъни целия автобус.
100% съм пропуснала някоя тяхна черта ,но вече не мога да измисля.

Аххх
Еххх
Ама и техния живот не е лесен !
И да отбележа не съм Haterka ,просто не мога да възприема този начин на живот.

Подскачаше си Русокоска из гората

Подскачаше си Русокоска из гората, обикаляше в кръг, скачаше, тичаше, въобще всичко беше прекрасно, от пеперудките във въздуха, до дивите свине препускащи из храсталаците. Както си вървеше обаче, срещна един принц, нали знаете в приказките те все бродят из гората, най-често изгубени.

-          Кхъм!

Принца продължи да се оглежда заблудено.

-          Кхъъм! Оо, какво виждат очите ми нима вие сте принц?

-          Мхм.. – беше реакцията на принца, той беше зает да се чуди как очите и виждат нещо,като е кривогледа.

-          И накъде отивате?

-          Да занеса на баба си кифлички и и баничка с масло..

-          Оо, наистина?? А баничката със сирене ли е, или с спанак? Защото аз не обичам със спанак..

-          Нямам баничка.

-          Е как така? Ахах да не  сте я изяли. хаха

-          Не, измислих си я.

-          Аааааа, оо, сега разбрах….хахахахахахахахахахаха..ахахахаха.хаха!

-          Знам, че съм забавен, но малко прекаляваш, не мислиш ли?

-          Оо, колко сте сладък, недейте да скромничите!

-          Хубаво, айде, аз ще тръгвам.

-          Оо, при баба ви ли, пратете и много поздрави!!

-          Ама аз…да непременно. – „omg”  рече си принца и продължи по пътечката бавно и спокойно, но уви не за дълго..

-          Оо, принце извинявайте, ама нещо си изпуснах от кошничката, да сте го виждали?

-          Откъде мога да знам виждам ли го, като не знам какво е??!

-          Хахахахахахахахахаха, оооох, хахааа! Ама и аз съм една..!

-          Айде аз тръгвам..

-          Ах, да аз го намерих, то си е било при мене през цялото време J J

-          Аха, добре чао.

-          Опа, извинявайте без да искам паднах върху вас, брей какви мускули! Ахахах ма много сте забавни!!

“Аз нищо не съм казал, тая нормална ли е? Не мога да разбера защо все на мене се падат откачените? Защо не е Спящата Красавица например, поне ще мълчи??” Този ред на мисли бе прекъснат от пронизващото..

-   Принце..!!

-          Абе ти не разбра ли, че ще нося банички на баба ми и закъснявам?!

-          Ама вие баба ли имате? Както и да е..та..

-          Ама остави ме моля ти се..

-          Да ей сега..

-          Абе до нот дистърб!!

-          Аа да естествено!! И тя се отдалечи away, away докато не стана невидима..

  

Разваленият Часовник

- Здрвейте, аз съм един наистина необикновен часовник. Моят Часовникар наистина много се стараеше докато ме правеше, таа той дори пренебрегваше себе си, защото искаше аз наистина да съм специален… В общи линии, светът на часовниците е доста прост – Създават ни, след което ние започваме да служим… на хората, да си мерят времето с нас. Когато се развалим, се опитват да ни поправят (даже понякога не се опитват), ако не успеят – отиваме в боклука и такам, общо взето сливаме се с общото цяло. Аз си бях съвсем удобен часовник и моят собственик (всъщност беше собственичка) си ме използваше както и когато си искаше, общо взето вършех си работата и бях доволен… И така времето си течеше, докато един ден моята собственичка не реши да си купи нов часовник, а мен ме остави в една работилница, на някакъв друг часовникар, имам предвид не моя създател… Та не разбирах какво става, чувсвах се самотен и така нататъка, и беше тъмно и изведнъж забелязах, че във работилничката имало и други часовници, обаче виждате ли те, бяха малко позакъсняли, хм имам предвид, че всичките или бяха спрели или бяха твърде изостанали… хаха ами аз показвах 3 часа, и знаех, че е точно толкова, обаче те смятаха че е 1 и 30… и те така…..
Бях първият часовник, който можеше да общува със други предмети, хм не че се хваля, но като се замислите, не е толкова лесно за един часовник да се научи да говори – е да, жалко, че той не можа да научи на това и другите часовници, те за съжаление бяха доста назад във времето и смятаха, че той се е повредил… честно казано това не беше проблем, обаче бях наистина самичък и… и, какво ли направих, исках нов собственик, разбира се, е да стоях толкова много време в работилницата, часовникарят се отказа да ме поправя, каквото и да правеше, времето при мен просто течеше по-бързо, но случи се така, че в работилницата дойде наааай-красивата, най най най , абе най , това не е толкова важно, която дори не погледна другите часовници, а веднага взе мен, часовникарят не й поиска нищо, хаха, но тя все пак ме взе, и ме сложи гордо на ръката си…
- А как се озова тук? – попита Бутилката от Кока Кола.

Тежко си е

Тя изпъшка с отчаян стон. Пот се стичаше по челото й и тя изруга звучно. Знаеше, че това е естествена част от човешкия живот, но защо трябваше да бъде толкова болезнено? Мъжът й отвън чакаше нетърпеливо, обикаляше в кръг и не можеше да се спре за миг.
Усещаше, че главичката вече се подава и трябваше още малко да се напъне. Не можеше да повярва, че някои хора го намираха за такова чудо това… За нея беше просто едно мъчение. Помоли се на Бог и след това последва нов напън. Искаше й се семейството й да е до нея в този тежък момент, трябваше й цялата им подкрепа и обич… Тя извика през сълзи.
Отпусна се. Беше свършило. Искаше да го види, но нямаше смелост. Какво ли можеше да бъде? Нещо неестествено и отвратително? Тя се погнуси от себе си. Как можеше така да мисли? Осмели се и му хвърли един поглед. Оказа се най-поразителното и красиво нещо, което бе зървала някога. Тя излезна навън при мъжа си, който я погледна любвеобилно и я попита:
- Е? Изсра ли се най-накрая?

Но на нея какво й дремеше – тя беше само интелигентно шимпанзе от планетата на маймуните.

Край

Това чудо по никакъв начин не подиграва или осмива творчеството на колежката кали (helix1)

Спор=Здраве или Спор=Тъпоглавие?

Аре, ще бъда сериозен колкото е възможно повече, защото това е сериозна тема. За мен, естествено.
Аз обичам да споря. Това си е изявление, откъдето и да го гледате. За мен няма нищо по-задоволително от това да споря с някой към един час и накрая да теглим една майна на темата и да я забравим. Подобно на спорта важно е участието, а не победата, макар че не е зле и да затапиш противника си и да му навреш победоносния пръст в лицето.
Да спориш значи да си буден, а да си буден значи че не си заспал(®). Значи, че си с широко отворени очи и можеш да проведеш интелигентен разговор за всякакви теми – от тероризъм и политика, през овощни градини и така до размножителния период на анголските гъсеници. Човешкият мозък се пробужда след дълго лежане пред голямата зла кутия с движещи се картинки(®) и започва да мисли със собствените си сили, макар да му причинява болка и впоследствие физическа треска (някои по-слаби индивиди евентуално умират от стреса). Спорещите получават нова информация по проблема, върху който разсъждават, един от друг (макар че рядко им влиза в главите) и развиват способностите си за дебатиране, което ще им потрябва после по спирки, сергии и с проклети деца. И тука идва въпроса – чак толкова добре ли е да се спори?  На спокойният ум не му е нужно да се занимава с такива глупости като това дали е прав или не, на него му е достатъчно да знае. Но пък откъде може да знаеш, че си знаеш (или си прав, малко разнообразие да вкараме, че взех да се повтарям), ако не си го обсъдил надълго и нашироко с някой боклук, чието мнение даже не те интересува, а просто искаш да си изкажеш своето? Може ли истината да бъде достиганта от само себе си или чрез словесни сблъсъци с останалите членове на човешкото общество? Въобще, това не е точно статия, а е просто подтик към един хубав спорец, в който ще се изпише много без никакъв смисъл. Може би неутолимата ми страст да споря произтича от някакъв мой си проблем, защото желанието да си винаги прав не е много нормално (не съм ли прав?). Вероятно желанието ми да съм доминиращия самец в стадото – на интелектуално ниво(®).
Може би е най-добре да изказващ мнението си, а не да спориш – да не се опитваш да промениш другите, а да им споделиш своите възгледи и да изслушаш спокойно техните. Във всеки случай на мен това ми изглежда твърде скучно и тъпо и смятам да продължавам със затапванията. Дано вие поне научихте нещо от изписаното, защото аз просто  събрах много букви на едно място. Или искате да ме оборите?

Апатията ни убива

Tой се събуди.. Огледа се наоколо, всичко беше така, както беше и вчера, и предния ден. Мебелите бяха непокътнати, всичко беше същото.. изми си очите както правеше всяка сутрин, и след това колелото се завъртя. Въртеше се и въртеше,а пред очите му изникваха едни и същи сцени, в ума му препускаха едни и същи мисли, имаше чувството, че се намира в един омагьосан кръг, от който колкото и да искаше не можеше да избяга. Какъв беше смисълът на всичко това?! Защо трябваше въобще да се събужда, като така или иначе дните се повтаряха, бяха еднакви, като в кошмар. Нищо нямаше смисъл, нито значение. Безразличието го беше обзело до такава степен, че чак му беше безразлично, че го е обзело… Да се стегне, да направи нещо различно тогава..но какво? Та той беше само един хамстер..

страх = любов ?

ето едни цитати от един форум, искам да разбера какво е вашето мнение по върпоса. Цитатите са от ouim.org, единият е на deadsquirrel а другият на malkiqt dim.

Страхът е най хубавото силно и истинско чувство което може да изпита човек.
Страхът е наркотик, към който можеш да се пристрастиш без шанс за откачане, страхът в най чистата си животинска-под съзнателна форма не може да бъде заменен от нито едно друго чувство, страхът завладял един път човек не може да бъде избутан на заден план от нищо друго, страхът се чувства с всяка една фибра от тялото, страхът те кара да забравиш всичко, той е всепоглъщащ, той може да те накара да направиш неща за които не си и помислял, да придобиеш и проявиш способности за които не си и подозирал, човек обхванат от страх престава да мисли, човек обхванат от страх престава да чувства, човек обхванат от страх престава да бъде човек!

Страхът е царят на чувствата!

Аз обичам да се страхувам, да усещам възбудата да усещам трепета, да усещам борбата между него и мене, колкото по-силен е той, толкова победата е по сладка, победата на човека над страха, най великата битка започната още от първите ни предци и водена от нас и до днес, най-епичната битка срещу най-страшният ни противник. Кой ще победи? Зависи само от теб! Защото в борбата с него ти си сами, никой не може да ти помогне, никой не знае по добре от тебе как да се справи! Вкопчваш се в него, той те обгръща, човек обхванат от страх усеща живота, човек обхванат от страх разбира че живее !

…

Но има един много ужасен страх – страхът от това да се живее. Моментът в който човек не излиза от вкъщи, поради вероятността да му падне тухла на главата… Моментът в който човекът се опитва да опази живота си, докато всъщност заради това не живее. Него много го мразя. Предпочитам да съм в смъртна опасност, но да живея. Ако ще гния от сега, по-добре да побързам да умира. А и това със страха да загубиш някого е гадничко, понеже като контролираш някой не правиш нещата по-добри за никой.

и се чудя дали борбата е между любовта и страхът или по скоро те са едно и също, а борбата е вътрешна?
А и.. както казва Дон Хуан, страхът е първият противник…. хаха.. а аз си мислех, че вече съм минал и през него и през яснотата и сега се боря със силата…. bullshit .. аз още не съм се преборил с първия враг, колко съм зле…

AC/ DC или чист късмет

Ню Йорк, някъде през 90-те. Доста българи карат такси за прехрана, не за удоволствие. Десетина живееме в Бронкс (The Bronx). Познаваме се, напиваме се, караме се понякога. Когато има концерт, един от нас се нагърбва да купи билети за всички. Така е и с AC/DC. Кой би пропуснал?! Тоя път обаче, Пешо се връща само с 5 билета, въпреки че има две седмици до концерта. Търся и аз – изчерпани. Примирявам се и си ги слушам на диск.
Въпросната вечер въртя таксито празен. Разсеяно си мисля за разни неща, но без да искам, все се насочвам към Madison Square Garden. Тълпи се движат към залата. Полицаи на всяка крачка. Даже и те се дуят някак празнично. Писва ми и зарязвам колата на няколко преки. Оглеждам се за някой от онея гешефтари, дето купуват по много билети и ги продават после на тройна цена. Не –подплашили са ги яко. Влизам в билетния център на залата. Четири опашки от по 50 души чакат за билет в последния момент (last call). Понякога пристигат непродадени, върнати билети от разни туристически агенции. Ама остават минути до шоуто. Гледам, петото гише празно. Надпис – предстоящи изяви. Зачитам се в програмата, а отвътре касиера ми маха да се приближа. Черен (не употребяваме „негър”), щото се разбира дори и на български.
„Билети ли търсиш?” – вика. „Yes, I do!” – отговарям. „Имам, но са само за VIP места по $150”.
Не мога да повярвам. На метър от разочарованата тълпа, аз стискам билет за място, от което можеш да пипнеш сцената. След три минути съм вътре. Оглеждам се, хмм…не само аз съм с бандана, а и около хиляда други. На предния ред виждам собственика на много скъпо нощно магазинче за алкохол на 1-во авеню – и той облечен като хипар и с превръзка на главата. Всички са над 30 години. Някои – много над. Залата е претъпкана. Трибуните са надвиснали над нас заплашително, а ние си имаме удобни столове на първите три реда. На сцената е построена изкуствена стена, а от двете и страни две огромни тонколони. Появява се разсвирващата група – новосъздадена железарска банда. Звукът е убийствен. Оказва се, че срещу двете колони не може да се седи, освен ако имаш много здрава диафрагма. Всички се сбиваме в центъра и обстановката придобива концертен вид. След полвин час мъчения, групата изчезва. Чува се началото на Ballbreaker и от тавана започва да се спуска огромна топка. Клати се бавно, слиза до стената – 15 метра дълга и 3 висока, и с трясък я разрушава. Под отломките всичко е тонколони. Точно в тоя момент всичко полудява: звуците, публиката…и се появяват AC/DC.

Не мисля, че изобщо е възможно да се опише подобен концерт. Нещата се размиват: солистът с късите университетски гащета тича по дългата рампа, после скача на пътеката между публиката, без да спира да свири. Двама бодигардове не могат да го настигнат. Публиката е подивяла – иска да го докосне. Някой ми подава фас трева. Запалки светят навсякъде. Звукът е адски силен и кристално чист. Всеки от групата си изиграва „роля”: фронт-мена показва, че вече е плешив и хвърля каскета си на публиката. Барабаниста е невероятен. Не знаеш къде да гледаш, но абсолютно точно знаеш, какво да слушаш.
Три часа, три дена, години по-късно – всичко е в главата ми като на живо.

Един обикновен ден

Обикновеният мъж си седеше в ултра технологичното кресло и си гледаше телевизия. Даваха подбрани обикновени предавания, предназначени за всяка аудитория. Но тъй като чувстваше, че скоро ще настане време за ядене през главата му премина като импулс заповедническата мисъл – „Изгаси се!” и телевизорът угасна. После се зачуди за няколко секунди дали да хапне „Голям Хамбургер с картофки” или „Малък Хамбургер с повече картофки”. Тъй като предишния път си бе взел малкия хамбургер, сега беше очевидно, че е време за голям хамбургер.
„„Голям Хамбургер с картофки” и Кока Кола” – мисълта му представляваше поръчката – всъщност нямаше какво друго да се поръча, но той се ласкаеше от мисълта, че сам трябва да направи този труден избор. Миг по-късно от дясната му страна се появи блаженият хамбургер, а чашката, закачена на главата му се напълни с кола. Той лапна сламката, закрепена за чашката и засмука от течността с наслада. Една механична ръка пък поднесе основното му ястие към устата и след като пусна сламката отхапа от него. Това е то живота! Като си помислеше, че едно време е трябвало да се ходи до някое заведение, за да се храниш му прилошаваше. Горките първобитни… били са толкова нещастни хора… Но той нямаше намерение да се занимава сега с такива незначителни подробности.
Днес беше Сряда, значи ден за фантастични филми. Той прерови виртуалната видеотека с мисълта си, избра си един филм, който беше гледал само три пъти и го поръча. Естествено филмът вървеше с пуканки и скоро след като беше свършил с поглъщането на хамбургера механичната ръка му пъхаше в устата и от солените царевични изделия. Той, разбира се, не знаеше откъде идват пуканките – важното беше, че му ги доставят, когато си поиска и че са много вкусни.
Два часа по-късно филмът беше свършил и той изпита нужда да изхвърли отпадъчните вещества от неговата система. Една тръба услужливо се пъхна в задните му части и изсмука насъбралите се фекалии. Почувства приятно облекчение. Беше настъпило и времето за къпане преди лягане – дрехите му се смъкнаха автоматично и той беше напръскан с почистващ препарат за хора, показал се от тавана. След това беше внимателно избърсан с кърпа, управлявана от компютъра, вграден в креслото му.
Щом и тази работа беше свършена той си помисли, че му се спи и креслото изневиделица се изпъна, механичната ръка му поднесе възглавница към главата, зави го грижовно и му пусна подбрани мелодии за унасяне. Той примлясна доволно и скоро след това захърка. Усещаше отсега, че утрешния ден ще бъде също така прекрасен – беше вечерта на екшъните и щеше да си поръча повече картофки. Бог да благослови лесния живот, който бяха постигнали чрез развитите технологии…

Шанс?!

Гъсениците стават пеперуди..така знаем всички, с такова убеждение живееше и една гъсеница. Тя мразеше живота си, тътреше се бавно, лазеше в краката на другите. Със завист наблюдаваше как калинките прехвърчаха над нея със своите червени крилца украсени с черни точици, оо колко приказни и се виждаха, и не само те ми мухите, пчелите и въобще всички същества, които имаха това което тя не – възможността да летят.

Но въпреки всичко, тя ставаше всеки ден, търсеше храна, и всичко това, защото знаеше, че един ден, един прекрасен ден ще стане пеперуда, красива пеперуда. Щеше да лети над всички, те щяха да и се възхищават, те щяха да я гледат отдолу.. Веднъж дотолкова унесена в блянове и мечти, тя не забеляза как изведнъж се смрачи, притъмня, въпреки че слънцето напичаше. Уви това не бяха облаци, а обувка 41 номер, която съвсем безцеремонно се сгромоляса върху и и я смаза.